I’m only happy when it rains

Обожавам, когато вали и аз слушам класическа музика. Както в момента съм си пуснала отбрани творби на Шопен, а навън дъждът в странна хармония с мелодията на Концерта за пиано и оркестър №1 тропа по стъклата. Обикновено отварям широко прозореца и подавам ръце навън, за да усетя приятната милувка на падащата вода. Но в момента Природата сериозно се е разсърдила на човечеството и не мисля, че е добра идея – в стаята ми може да влезе вода или пък бушуващият вятър да счупи прозореца ми. Няма да е особено приятно. И въпреки това обожавам бурите.

Asleep

Навън вали като из ведро, а небето има ужасен сивосинкав цвят. Това е един от онези мои тъжни дни, в които съм си изключила телефона и въобще съм отрязала всякакъв канал за комуникация. Слушам една от най-красивите и тъжни песни, която някога съм чувала: The Smiths – Asleep. Не мога да избера подходящ откъс от текста, затова го копирам целия:

Spring story or how I suck with titles

Най-обикновен ден, а ти крачиш по улицата и си се зазяпала по небето, посивяло като цигарен дим, почти необръщайки внимание на човека до себе си. Мирише на дъжд. Обичаш тази миризма, особено през пролетта. Напомня ти за чистотата и свежестта на току що изпраното одеало, с което майка ти те е завивала, когато си била на 5 год. Спирате,за да си купи той цигари, а ти го изчакваш навън. Взираш се във високо кръжащите птици. Напомнят ти на търсещи своя път изгубени ангели. Внезапно започва да ръми. Затваряш очи. Капките дъжд се плъзват по лицето ти като ръцете на любим човек. Става ти студено и се загръщаш още по-плътно в жилетката си. Отнякъде ухае на люляк и ябълков цвят. Дъждът става все по-силен и си принудена да се скриш под навеса на малкото магазинче. Къде ли изчезна той? Търсиш го с очи и виждаш, че още чака на опашката. Проклети цигари, мислиш си ти, и запалваш една, усмихвайки се иронично на себе си. Вятърът издухва цветчетата на близкото вишнево дърво и облак от розови листенца внезапно пада на улицата като цветен килим. Той най-сетне се излиза. и на свой ред запалва до теб, докато чакате дъждът да премине. След 5 мин слънцето отново се показва и вие продължавате по своя път, без да проговорите. Най-обикновен пролетен дъжд във възможно най-обикновения ден от твоя живот.

Известно време просто вървите, без да обелите и дума. Ти го поглеждаш и си спомняш за първия път, когато го видя. Не, нямаше гръм, не се почувства като ударена с нещо. Но никога няма да забравиш очите му. Най-невероятното наситено синьо, което си виждала. Когато те погледна първото, което ти изникна в главата, бе морска повърхност, пронизана от игрив слънчев лъч и се почувства като рибка на дъното, заслепена от този внезапен изблик на светлина. Чудиш се какво ли си е помислил той, когато те е видял за първи път, но никога не си имала куража да го попиташ. Пък и не е толкова важно. Не ти се иска сега да разрушиш тишината между вас, толкова сладка и грижливо подържана и от двама ви. Знаеш, че няма нужда от празни приказки, освен това вниманието ти е отвлечено от гледката на настъпващата вечер. Небето, преди малко оловносиво, вече е порозовяло, сякаш някой завива земята с бебешко одеалце и я подготвя за предстоящия й сън. Клоните на дърветата шумят приспивна песен. Още по-силно ухае на пролет от освежените от дъжда дървета. Притъмнява все повече и повече и на небосвода пробляскват първите звезди. Малката уличка, по която вървите, има само една мъждукаща лампа и вече различаваш само силуета му и огънчето на поредната цигара. Няма ги сините му очи със златните искрици в тях. Въздъхваш, но той въобще не ти обръща внимание и продължавате своя път, докато съвсем не се изгубвате в тъмнината.

Следва продължение…

Losing my saninty again

Напоследък животът ми не върви както трябва… Поне съм продуктивна по отношение на писането. Пускам нещо, което бях писала преди около месец в един много, много мрачен период. Не, аз не съм депресар (да бе)…

“Искам да пиша, а дори не се чувствам вдъхновена за това. Искам и да плача, но в момента очите ми са сухи, а сърцето ми е изпразнено от сълзи и емоции. Чувствам се куха отвътре. Или може би не съвсем, защото болката никога не изчезва. От време на време се спотайва в някой тъмен ъгъл на сърцето ми, докато не съзре своя шанс и не връхлети отново. А шансове колкото искаш… Политам в черна дупка, от която няма излизане и се нарича депресия. Тя те засмуква и лишава от светлина дните ти. Кара те да се чувстваш опустошен и безтегловен. В нея понятието време не съществува. Има само празнота и тъмнина. Безвремие, в което не знаеш нито кого си, нито дали отново ще се върнеш в нормално състояние. Макар че кое всъщност е нормално. Може би всъщност в природата на човека е да бъде нещастен и депресиран и хвърляме всичките си усилия в живота за малки късчета щастие. Всъщност щастието според мен е най-големият наркотик. Опиташ ли го веднъж, цял живот се стремиш отчаяно към него. Всички останали са наркомани и обществено одобрени дилъри. И те убеждават, че това е нормално. Че трябва да си вземаш дрогата редовно, че трябва да я откриваш в нечии чужди очи. Че е нормално да си намериш дилър и ти самият да се превърнеш в такъв за някой друг. Пълни глупости! Ако ще съм наркоман, поне настоявам да се самоснабдявам. Дали в момента говоря аз или депресията? Най-добрият ми приятел откакто се помня. Никога не ме изоставя в трудни моменти. Има моменти, в които й обръщам гръб и спирам да общувам с нея, но тя не се сърди. Знае, че в крайна сметка ще се срещнем отново. Връзката ни е особена все пак. И двете се използваме взаимно. Тя се храни от болката ми и изпитва удоволствие от нея. А аз я използвам като оправдание за тотално корабокруширалия ми живот. Всеки е доволен. Е, винаги можеше и да е по-зле. Далеч съм от мисълта, че съм най-нещастното и обругано създание на тази планета. Но ако собствената ти вселена е пълен хаос, изпълнен с болка, малко е трудно наистина да осъзнаеш и страданието на другия. Собствената болка е най-силна. Прекалено много се фокусирам за пореден път. Обичам да се потапям в мъките си. Само че забравям, че ако прекалено дълго се взираш в бездната, накрая тя ще се взре в теб. Бездната отдавна е вторачила хищните си, злокобни и алчни за кръв очи, така че май няма за какво да се притеснявам…”

Thru the window

Гледах през прозореца настъпващата вечер. Хълмовете, обагрени в розово, сините нюанси на небето, шумът на колите. Животът просто кипеше, пулсираше. Усещах мощния му пулс. Усещах как преминава през мен. Една топла вечер, кипяща от живот, в която всичко е възможно. В която се чувстваш влюбен, дори не конкретно в някого, а в целия този пъстър водовъртеж около себе си. В която ти се иска да се гмурнеш, но засега аз само наблюдавах през прозореца. Уличните лампи светят някак подканващо. Искам навън! Ако скоро някой не дойде да ме изведе или не се обади, както е обещал, ще изляза да се разхождам сама. Една търсеща душа и вечер, в която всичко е възможно…

Пропиляваш си живота!

Ей, колко ме дразни тая реплика, като я чуя. Сигурно ще прозвуча като скапано мрънкало, ама ми писна да ми го казват това!

About me

Коя съм аз? Или по-точният въпрос – К’во съм аз? Ако знаех, щях да ви кажа. В процес на търсене на себе си и никой не знае къде ще му излезе края. В общи линии:

1. Казвам се Анелия

Fashion му е майката!

Напоследък стана много модерно да си “блогър”. Аз, която мразя най-много модните течения (добре, кажете ми какво намирате в жълтите лачени якенца), реших да се сурна по модната вълна.

О, анатема! Мисля, че ще горя в ада, заради престъпването на собствените си принципи. Не че имам кой знае какво да кажа, нито мисля, че някой ще го чете, ама нали… За спорта… Както е казал един ”виден” български мислител и данъкоплатец: ”Който играе - пИчели! Който не играе - нИ пИчели!”.

Така де, от време на време сигурно ще пиша по нещичко тука, колкото да си задоволя жалкото Его (к’во да направя грозна и незадоволена съм), само да намеря тема да си чеша езика с

нея. Чао засега!

And have fun!