Losing my saninty again

Напоследък животът ми не върви както трябва… Поне съм продуктивна по отношение на писането. Пускам нещо, което бях писала преди около месец в един много, много мрачен период. Не, аз не съм депресар (да бе)…

„Искам да пиша, а дори не се чувствам вдъхновена за това. Искам и да плача, но в момента очите ми са сухи, а сърцето ми е изпразнено от сълзи и емоции. Чувствам се куха отвътре. Или може би не съвсем, защото болката никога не изчезва. От време на време се спотайва в някой тъмен ъгъл на сърцето ми, докато не съзре своя шанс и не връхлети отново. А шансове колкото искаш… Политам в черна дупка, от която няма излизане и се нарича депресия. Тя те засмуква и лишава от светлина дните ти. Кара те да се чувстваш опустошен и безтегловен. В нея понятието време не съществува. Има само празнота и тъмнина. Безвремие, в което не знаеш нито кого си, нито дали отново ще се върнеш в нормално състояние. Макар че кое всъщност е нормално. Може би всъщност в природата на човека е да бъде нещастен и депресиран и хвърляме всичките си усилия в живота за малки късчета щастие. Всъщност щастието според мен е най-големият наркотик. Опиташ ли го веднъж, цял живот се стремиш отчаяно към него. Всички останали са наркомани и обществено одобрени дилъри. И те убеждават, че това е нормално. Че трябва да си вземаш дрогата редовно, че трябва да я откриваш в нечии чужди очи. Че е нормално да си намериш дилър и ти самият да се превърнеш в такъв за някой друг. Пълни глупости! Ако ще съм наркоман, поне настоявам да се самоснабдявам. Дали в момента говоря аз или депресията? Най-добрият ми приятел откакто се помня. Никога не ме изоставя в трудни моменти. Има моменти, в които й обръщам гръб и спирам да общувам с нея, но тя не се сърди. Знае, че в крайна сметка ще се срещнем отново. Връзката ни е особена все пак. И двете се използваме взаимно. Тя се храни от болката ми и изпитва удоволствие от нея. А аз я използвам като оправдание за тотално корабокруширалия ми живот. Всеки е доволен. Е, винаги можеше и да е по-зле. Далеч съм от мисълта, че съм най-нещастното и обругано създание на тази планета. Но ако собствената ти вселена е пълен хаос, изпълнен с болка, малко е трудно наистина да осъзнаеш и страданието на другия. Собствената болка е най-силна. Прекалено много се фокусирам за пореден път. Обичам да се потапям в мъките си. Само че забравям, че ако прекалено дълго се взираш в бездната, накрая тя ще се взре в теб. Бездната отдавна е вторачила хищните си, злокобни и алчни за кръв очи, така че май няма за какво да се притеснявам…“

~ от allwefly на април 3, 2009.