Asleep

Навън вали като из ведро, а небето има ужасен сивосинкав цвят. Това е един от онези мои тъжни дни, в които съм си изключила телефона и въобще съм отрязала всякакъв канал за комуникация. Слушам една от най-красивите и тъжни песни, която някога съм чувала: The Smiths – Asleep. Не мога да избера подходящ откъс от текста, затова го копирам целия:

Sing me to sleep
Sing me to sleep
I’m tired and I
I want to go to bed
Sing me to sleep
Sing me to sleep
And then leave me alone
Don’t try to wake me in the morning
‘Cause I will be gone
Don’t feel bad for me
I want you to know
Deep in the cell of my heart
I will feel so glad to go
Sing me to sleep
Sing me to sleep
I don’t want to wake up
On my own anymore
Sing to me
Sing to me
I don’t want to wake up
On my own any more
Don’t feel bad for me
I want you to know
Deep in the cell of my heart
I really want to go
There is another world
There is a better world
Well, there must be
Well, there must be
Bye bye

Това наистина е един от тези дни, в който чувстваш, че безкрайната тъга в теб, за която си мислел, че си отишла, всъщност просто се е била скрила за малко. И усещаш сълзите на сърцето си с още по-голяма сила. Не мога да се разбера. Един ден мога да съм най-жизнерадостният човек на земята, в следващия – чувствам в гърдите си задушаваща мъка и непрестанна меланхолия. Всъщност меланхолията по-скоро е естественото ми състояние, поне откакто се помня. Другото е някакво изключение. Или поне съм свикнала да съм постоянно тъжна толкова много, че вече не ми прави особено впечатление. Дори мисля, че си ми харесва по един особен начин. Когато съм тъжна, обикновено ми се отдава да творя, освен това спирам да се безпокоя за нерадостното ми очертаващо се бъдеще. Въобще спирам да се тревожа за каквото и да било и се отдавам на тъгата си напълно. Потапям се в нея, все едно отпивам от водите на река Лета и забравям за всичко и за всички. Може би на някого му изглежда жалко да прекараш деня си, затворен между 4те стени на стаята, слушайки музика, пишейки и ровейки из интернет. Но това е моето ежедневие в момента, колкото и да е лишено от смисъл. Може би съм безполезно човешко същество, не знам. Не ми и пука. Всеки има право да живее, както намери за добре, стига да не пречи на останалите. Едва ли преча на някого точно в момента. По-скоро живея ужасно незабележимо за останалите. И нямам нищо против да е така, поне за известно време. Всъщност много често съм си мечтала да е така цял живот. Без усложнения, без притеснения, без драми и излишни емоции. Но сигурно много хора ще ме упрекнат, че това е безсмислено съществувание. Е, за мен има смисъл така. Безсмислено по чии стандарти? Какъв е смисълът на живота изобщо? Не е ли това вечният въпрос без намерен отговор? И щом няма отговор, в такъв случай има ли право някой да ми казва как да си живея собствения живот и дали е смислен или не? Много въпроси, малко на брой отговори…

~ от allwefly на април 30, 2009.