I’m only happy when it rains
Обожавам, когато вали и аз слушам класическа музика. Както в момента съм си пуснала отбрани творби на Шопен, а навън дъждът в странна хармония с мелодията на Концерта за пиано и оркестър №1 тропа по стъклата. Обикновено отварям широко прозореца и подавам ръце навън, за да усетя приятната милувка на падащата вода. Но в момента Природата сериозно се е разсърдила на човечеството и не мисля, че е добра идея – в стаята ми може да влезе вода или пък бушуващият вятър да счупи прозореца ми. Няма да е особено приятно. И въпреки това обожавам бурите. Можеш да видиш облаци в невероятни нюанси. Спомням си един септемвийски ден миналата година, докато бях в Щатите, който бе така ленив и задушен, докато следобеда само за няколко минути страшни мастилено черни облаци не „захлупиха” целият небосвод, докъдето ти вижда погледа. И после започна една от най-силните бури, които някога съм виждала в 23 годишния си живот. Една от другите причини да харесвам толкова това метеорологично явление безспорно са светкавиците. Ако не сте отделяли няколко часа, за да ги наблюдавате, едва ли бихте разбрали възторга ми. Светкавиците са едно от най-красивите природни явления по моето скромно мнение (обожавам и метеоритни дъждове, но това е друга тема). Необичайни форми, взрив от светлина, толкова силен, че могат да те заболят очите. Напомня ми на погледите и докосванията между две влюбени души – навсякъде хвърчат искри и усещаш електричеството във въздуха. Напрежението във въздуха…. Още една причина да съм фен на гръмотевичните бури. Просто се усеща навсякъде. И когато бурята премине целият свят сякаш се е разтоварил и си отдъхва, освежен за нов живот. Всъщност тук отново мога да направя препратка към любовта между двама души. Ще ме обвинят, че виждам любов навсякъде. Което всъщност е така. В природата всичко е любов, кипи от живот. А животът сам по себе си е любов. Или поне аз така го виждам. Любовта е навсякъде – във всяка глътка въздух, която поемаме, във всяка крачка, която правим, във всеки жест, всяко движение и всяка дума. Изтъкани сме от нея, защото сме се появили от нея, както Афродита се е родила от морската пяна. Юнг казва, че всички черпим колективните си спомени, родовите си традиции и легенди от едно и също място, наречено Колективно безсъзнателно, което той уподобява на огромен кладенец. Аз обичам да си го представям като безбрежно море, изпълнено с Вселенската любов. И тук е моментът, в който аз започвам да звуча като откачено хипи (каквото донякъде съм). Трябва да намаля слушането на Хендрикс, четенето на битници и забранените субстанции, ми се струва.
Така де, започнах от дъжда и стигнах до Керуак. Странни метаморфози на моята писателска мисъл тази вечер. Обичам дъжда! Лека нощ, освежена земя.
Вашият коментар