Така де, започнах от дъжда и стигнах до Керуак. Странни метаморфози на моята писателска мисъл тази вечер. Обичам дъжда! Лека нощ, освежена земя.

Sing me to sleep
Sing me to sleep
I’m tired and I
I want to go to bed
Sing me to sleep
Sing me to sleep
And then leave me alone
Don’t try to wake me in the morning
‘Cause I will be gone
Don’t feel bad for me
I want you to know
Deep in the cell of my heart
I will feel so glad to go
Sing me to sleep
Sing me to sleep
I don’t want to wake up
On my own anymore
Sing to me
Sing to me
I don’t want to wake up
On my own any more
Don’t feel bad for me
I want you to know
Deep in the cell of my heart
I really want to go
There is another world
There is a better world
Well, there must be
Well, there must be
Bye bye

Това наистина е един от тези дни, в който чувстваш, че безкрайната тъга в теб, за която си мислел, че си отишла, всъщност просто се е била скрила за малко. И усещаш сълзите на сърцето си с още по-голяма сила. Не мога да се разбера. Един ден мога да съм най-жизнерадостният човек на земята, в следващия – чувствам в гърдите си задушаваща мъка и непрестанна меланхолия. Всъщност меланхолията по-скоро е естественото ми състояние, поне откакто се помня. Другото е някакво изключение. Или поне съм свикнала да съм постоянно тъжна толкова много, че вече не ми прави особено впечатление. Дори мисля, че си ми харесва по един особен начин. Когато съм тъжна, обикновено ми се отдава да творя, освен това спирам да се безпокоя за нерадостното ми очертаващо се бъдеще. Въобще спирам да се тревожа за каквото и да било и се отдавам на тъгата си напълно. Потапям се в нея, все едно отпивам от водите на река Лета и забравям за всичко и за всички. Може би на някого му изглежда жалко да прекараш деня си, затворен между 4те стени на стаята, слушайки музика, пишейки и ровейки из интернет. Но това е моето ежедневие в момента, колкото и да е лишено от смисъл. Може би съм безполезно човешко същество, не знам. Не ми и пука. Всеки има право да живее, както намери за добре, стига да не пречи на останалите. Едва ли преча на някого точно в момента. По-скоро живея ужасно незабележимо за останалите. И нямам нищо против да е така, поне за известно време. Всъщност много често съм си мечтала да е така цял живот. Без усложнения, без притеснения, без драми и излишни емоции. Но сигурно много хора ще ме упрекнат, че това е безсмислено съществувание. Е, за мен има смисъл така. Безсмислено по чии стандарти? Какъв е смисълът на живота изобщо? Не е ли това вечният въпрос без намерен отговор? И щом няма отговор, в такъв случай има ли право някой да ми казва как да си живея собствения живот и дали е смислен или не? Много въпроси, малко на брой отговори…

Известно време просто вървите, без да обелите и дума. Ти го поглеждаш и си спомняш за първия път, когато го видя. Не, нямаше гръм, не се почувства като ударена с нещо. Но никога няма да забравиш очите му. Най-невероятното наситено синьо, което си виждала. Когато те погледна първото, което ти изникна в главата, бе морска повърхност, пронизана от игрив слънчев лъч и се почувства като рибка на дъното, заслепена от този внезапен изблик на светлина. Чудиш се какво ли си е помислил той, когато те е видял за първи път, но никога не си имала куража да го попиташ. Пък и не е толкова важно. Не ти се иска сега да разрушиш тишината между вас, толкова сладка и грижливо подържана и от двама ви. Знаеш, че няма нужда от празни приказки, освен това вниманието ти е отвлечено от гледката на настъпващата вечер. Небето, преди малко оловносиво, вече е порозовяло, сякаш някой завива земята с бебешко одеалце и я подготвя за предстоящия й сън. Клоните на дърветата шумят приспивна песен. Още по-силно ухае на пролет от освежените от дъжда дървета. Притъмнява все повече и повече и на небосвода пробляскват първите звезди. Малката уличка, по която вървите, има само една мъждукаща лампа и вече различаваш само силуета му и огънчето на поредната цигара. Няма ги сините му очи със златните искрици в тях. Въздъхваш, но той въобще не ти обръща внимание и продължавате своя път, докато съвсем не се изгубвате в тъмнината.

Следва продължение…

„Искам да пиша, а дори не се чувствам вдъхновена за това. Искам и да плача, но в момента очите ми са сухи, а сърцето ми е изпразнено от сълзи и емоции. Чувствам се куха отвътре. Или може би не съвсем, защото болката никога не изчезва. От време на време се спотайва в някой тъмен ъгъл на сърцето ми, докато не съзре своя шанс и не връхлети отново. А шансове колкото искаш… Политам в черна дупка, от която няма излизане и се нарича депресия. Тя те засмуква и лишава от светлина дните ти. Кара те да се чувстваш опустошен и безтегловен. В нея понятието време не съществува. Има само празнота и тъмнина. Безвремие, в което не знаеш нито кого си, нито дали отново ще се върнеш в нормално състояние. Макар че кое всъщност е нормално. Може би всъщност в природата на човека е да бъде нещастен и депресиран и хвърляме всичките си усилия в живота за малки късчета щастие. Всъщност щастието според мен е най-големият наркотик. Опиташ ли го веднъж, цял живот се стремиш отчаяно към него. Всички останали са наркомани и обществено одобрени дилъри. И те убеждават, че това е нормално. Че трябва да си вземаш дрогата редовно, че трябва да я откриваш в нечии чужди очи. Че е нормално да си намериш дилър и ти самият да се превърнеш в такъв за някой друг. Пълни глупости! Ако ще съм наркоман, поне настоявам да се самоснабдявам. Дали в момента говоря аз или депресията? Най-добрият ми приятел откакто се помня. Никога не ме изоставя в трудни моменти. Има моменти, в които й обръщам гръб и спирам да общувам с нея, но тя не се сърди. Знае, че в крайна сметка ще се срещнем отново. Връзката ни е особена все пак. И двете се използваме взаимно. Тя се храни от болката ми и изпитва удоволствие от нея. А аз я използвам като оправдание за тотално корабокруширалия ми живот. Всеки е доволен. Е, винаги можеше и да е по-зле. Далеч съм от мисълта, че съм най-нещастното и обругано създание на тази планета. Но ако собствената ти вселена е пълен хаос, изпълнен с болка, малко е трудно наистина да осъзнаеш и страданието на другия. Собствената болка е най-силна. Прекалено много се фокусирам за пореден път. Обичам да се потапям в мъките си. Само че забравям, че ако прекалено дълго се взираш в бездната, накрая тя ще се взре в теб. Бездната отдавна е вторачила хищните си, злокобни и алчни за кръв очи, така че май няма за какво да се притеснявам…“

Факт е, че реално погледнато не се занимавам с кой знае колко значими неща – не бачкам засега (лятото обаче здраво бач), не гледам деца и съпруг, не протестирам по улиците, не участвам в партии, нямам изявена гражданска позиция. И списвам некъв мегамизерен блог, дето го четат само най-добрите ми приятели.

I’m a loser, baby, so why don’t you kill me…

Повечето ми колеги в университета участват в някви конференции, семинари, курсове, бутат се в разни проекти. Аз гледам блажено и си бъркам в носа (и уча японски) Ае мизерия! Поне ме застреляйте да не хабя ресурси, деа!

Все по-дълбокото ми потъване в размисли, все повече ме убеждава в пълната ми безполезност! Fuck! Май майка ми се оказа права, а аз тотално отрекох думите си от началото.

Отивам публично да се изгоря на клада!

П.П След като публично мрънках заради това, че съм напълно безполезно човешко същество,се почувствах по-добре! Ако някой сподели, че има същата съдба, ще се почувствам още по-добре!
Everytime you confess you’re a loser, God makes this world a better place! Please, think of the World!

1. Казвам се Анелия

2. Уча понастоящем Психология във Великотърновския университет. Дали ще излезе

психолог от мене е трудно да се прогнозира.

3.  Интереси – твърде много, за да се опишат в една страница. Страшен фен на японската анимация, култура и прочие. Въобще съм фен на източните култури. Винаги съм мислела, че ако не се бях родила в България, щях да предпочета да съм будистки монах и да си пея мантри и да медитирам по цял ден (т’ва показва тотално грешната ми представа за ежедневието на будистките монаси). Други интереси – филми, музика (някой друг път ще се обяснявам точно какво харесвам, че сега ме мързи). Обожавам да чета книги – да живеят добрата стара фантастика, Стивън Кинг и добрите кримки. Не се сещам за някви интереси, които заслужават да бъдат споменати засегa. Aе, аз съм адски безинтересна личност.

4. Мързелът ми е прaвопропорционален на гръдната обиколка :Р Няма по-мързелив човек от мен и ако мога да отложа нещо за по-късни дни, съм крайно доволна от себе си. Не че това говори добре за мен, ама поне съм откровена.

5. Имам най-рошавата коса на света, която сигурно е в унисон с мислите в главата ми -ед-

ни такива рошави и неподредени. Блъскат се ли, блъскат и не могат да си   намерят място.

6. Другите хора по някаква причина ме смятат за страшно умен човек. Развалят ми прикритието, по дяволите! Аз съм блондинка по душа и простотията в мен понякога така напира, че и семейството ми не може да ме понася. Добре, че го има Шмори (плюшеното ми

магаре)! Само той ме разбира!

7. Бих желала да пиша още, ама както споменах по-горе, в кръвта ми има повече мързел, отколкото

хемоглобин. Пък и седем си е вълшебно число - седем джуджета, седем смъртни гряха, седем чудеса на света,

седем е телефонният код на Казахстан. Да живее Борат!

О, анатема! Мисля, че ще горя в ада, заради престъпването на собствените си принципи. Не че имам кой знае какво да кажа, нито мисля, че някой ще го чете, ама нали… За спорта… Както е казал един “виден“ български мислител и данъкоплатец: “Който играе - пИчели! Който не играе - нИ пИчели!“.

Така де, от време на време сигурно ще пиша по нещичко тука, колкото да си задоволя жалкото Его (к’во да направя грозна и незадоволена съм), само да намеря тема да си чеша езика с

нея. Чао засега!

And have fun!